Постинг
08.05.2008 11:59 -
Обичам го. Трясъкът на осъзнаването
Обичам го. Това прозрение ми дойде толкова изненадващо, че чак аз самата се стреснах. Обичам го, истински, ужасно и много. Не е логично, няма смисъл, няма идея, няма бъдеще... Както си лежах в една чужда палатка, облечена с много дрехи, увита с одеала и в спален чувал, мислех си за всичко, което се случи и го осъзнах ... Удари ме ужасно силно, тресна ме като гръмотевица – от тези, които трещяха навън, от онези, които не само, че ти тежат, а сякаш надвисват над теб, натискат те и смачкват всичко в теб. Чувството беше достатъчно силно, за да подтисне щастливата нотка в него.
Толкова е безумно, толкова се пазех (доколкото е възможно това), толкова се дърпах и не го признавах – пред себе си, пред другите и най-вече пред него. Да, разбира се, че когато не се обажда, аз знам точния брой дни, да не кажем часове, но все пак пред него винаги съм се държала, сякаш не съм забелязала кога е минало това време. Да, разбира се, че когато го видя, не само ми трепери под лъжичката, ами душата ми се разтреперва, но винаги умело съм се заблуждавала, че това е възбуда.
Разбира се, че ще го преодолея, ще мога да излизам и да се храня, да се срещам с хора, даже може би след време и с други мъже. Но точно в момента ми се струва, че освен да умра, в момента няма друг вариант. Просто да си тръгна, да излъжа – него и най-вече себе си, да се скрия, да избягам. Да не усложнявам безоблачните ни отношения, ненатоварени от чувства, да оставим всичко прекрасно и неангажиращо...
Нямам идея защо, но винаги бягам. Ето и в тази мрачна дъждовна вечер също искам да избягам – да се сгуша в човека, който познавам от няколко часа, и въпреки спалните ни чували и неговите неспиращи приказки, да си представя, че всичко е наред, че аз все още съм силна и разумна, не влюбена и наранена хлапачка. Иска ми се да върна времето назад, да погледна и да видя, че всичко си е каквото беше – лесно и прекрасно, непроменено от моите сълзи и от неговите думи, от моите думи и неговите сълзи...
Зная, че нищо не печеля. Още не зная какво губя обаче. Себе си? Че аз някога дали съм знаела коя съм и каква съм? Това, че ще правя секс с някой нов няма да изтрие Него от мислите ми. Това, че чужди ръце ще ме прегръщат няма да заличи неговите, новите устни няма да парят повече от обичаните...
Толкова е безумно, толкова се пазех (доколкото е възможно това), толкова се дърпах и не го признавах – пред себе си, пред другите и най-вече пред него. Да, разбира се, че когато не се обажда, аз знам точния брой дни, да не кажем часове, но все пак пред него винаги съм се държала, сякаш не съм забелязала кога е минало това време. Да, разбира се, че когато го видя, не само ми трепери под лъжичката, ами душата ми се разтреперва, но винаги умело съм се заблуждавала, че това е възбуда.
Разбира се, че ще го преодолея, ще мога да излизам и да се храня, да се срещам с хора, даже може би след време и с други мъже. Но точно в момента ми се струва, че освен да умра, в момента няма друг вариант. Просто да си тръгна, да излъжа – него и най-вече себе си, да се скрия, да избягам. Да не усложнявам безоблачните ни отношения, ненатоварени от чувства, да оставим всичко прекрасно и неангажиращо...
Нямам идея защо, но винаги бягам. Ето и в тази мрачна дъждовна вечер също искам да избягам – да се сгуша в човека, който познавам от няколко часа, и въпреки спалните ни чували и неговите неспиращи приказки, да си представя, че всичко е наред, че аз все още съм силна и разумна, не влюбена и наранена хлапачка. Иска ми се да върна времето назад, да погледна и да видя, че всичко си е каквото беше – лесно и прекрасно, непроменено от моите сълзи и от неговите думи, от моите думи и неговите сълзи...
Зная, че нищо не печеля. Още не зная какво губя обаче. Себе си? Че аз някога дали съм знаела коя съм и каква съм? Това, че ще правя секс с някой нов няма да изтрие Него от мислите ми. Това, че чужди ръце ще ме прегръщат няма да заличи неговите, новите устни няма да парят повече от обичаните... 
